Това лято аз минах през него, може би двадесетия път през живота си, и то ми се стори грозно повече от всякога. Беше жътва. То пустееше. Затворените безлюдни къщи тъжно и глухо немееха. Две-три полуголи, нечисти деца се пърпелешкаха лениво из горещия пясък на улицата. Една сляпа бабичка неподвижно седеше на под сянката на една порта и от час на час им изгълчаваше нещо, сякаш излайваше като ударено куче. Пред една къща безжизнено лежеше болник. Зад пустата воденица бързо се мярна дългата фигура на полякът с обвесена през рамо пушка и изчезна. С една реч - глухота. Глухота и тегота.
Денят бе душен и тежък. Слънцето упорито бе се спряло посред синия небесен купол и сипеше огън и жар от висините. Чувствуваше се страшна умора. Усамотените тук-там из градините брестье и овошки стоеха безмълвно, с отпуснати листа и сякаш чакаха, а-а, да се сплавят под палещите слънчеви лъчи.
Излязох бързо из задушливото село и се упътих към близките ханчета на шосето. Над широкото поле, заградено с венец от сини далечни планини, трепереше адска мараня. Тежко и уморително безмълвие цареше в запаления въздух. Навред из узрелите нивя в полето се белееха групи жътвари и жътварки. Ни пъдпъдък се обаждаше, ни чучулига пееше. Далече, далече нейде дружни момински гласове излеко бяха подели жътварска песен. Треперливият и отглас се люлееше над полето на тихи вълни, трогателно и тъжно, тъжно до сълзи.
Слънце пече - класове прегаря,
Вятър вее - едро жито рони,
черни очи - дребни сълзи ронят,
ой, смили се, боже!
Отбих се на ханчето край шосето. И тук същата пустота и тегота. Ниско и дълго като плевник здание, с нещо като градинка отпред, служи за кръчма, и макар че е на друма, недружелюбният му вид не мами пътниците, и постоянни негови посетители си остават жителите на Горно Ровнище.
Вътре беше хладно. Неравният под от калени плочи беше изметен и полян с вода. Широките стрехи на покрива не пущаха слънчевите лъчи през прозореца, и вътре цареше полумрак, който отморява очите и някак си освежава. В ъгъла срещу вратата стоеше стар тезгях, обезобразен от мухите и приличен на кафез, през дървената решетка на който се виждаше заспала между чашите главата на съдържателя-цинцарин. Отстрана около една ниска масичка вдигаха врява петима пияни селяни.
При моето влизане те замълчаха. Внезапно иззад масата се повдигна едно мъничко, хило човече, с детинско, но старо и сбръчкано лице, по което нямаше никаква следа от брада и мустаци. Това кьосе, облечено в груби шаечни дрехи, шити на ръка, се казваше Марко и се ползуваше с голяма известност из околията, макар че беше прост терзия. В турско време, някога си, той бил учител, и от Освобождението постоянно даваше прошения за пенсия. Ние бяхме стари приятели.
Той заскача около мене весел като дете и записка с тънък и смешен женски глас:
- Ах, скитнико, скитнико! Добре ми дошло, пиленце!
Сивите му оченца играеха под безцветните вежди весело и подвижно.
Той почна да ме разпитва дяволито за това, за онова, и се мъчеше да бъде умен и приятел със значение. Хриплив и писклив смях широко разтваряше устата му, из която се подаваше крив зелен зъб, който застъпяше долната му устна.
- Аз пия, както виждаш... Кой е луд, нека работи... Мен ми дай винце и... же-е-ни, хи-хи-хи! - И той весело и от сърце се смееше на своята неуместна шега.
На средата на масата с важност седеше Гаврил кмета, рус до белота, със сини очи, кокалест и едър като дъб селянин. Медночервеното му лице сияеше от доволство. Беше добре разположен.
Той ме поздрави, подмигна лукаво към жадното за любов кьосе и почна гръмливо да се смее. Тоя Гаврил беше чуден човек. Дългите му извити като два сърпа мустаци придаваха юнашки вид на господарската му външност, и будеха почит. След Сръбско-българската война, в която го ранили, той дълго служил като полицейски старшия, но после се уволнил и се прибрал в село. Той беше сиромах, но не му се работеше, обичаше да продава чорбаджилък. А откак почнаха да го избират кмет, беше се и пропил. Обичаше жените и си имаше историйки.
До него седеше с отпусната глава съвсем пиян Иван Дядката. Той смирено ми протегна ръката си, нахлупи шапка над вежди, въздъхна и се помъчи да мине за трезвен.
-Ей, Дядка, не спи, ами запей! Запей, бе Дядка! Напук на сиромашията! Их, пусто бре-е! - задърпа го Марко за рамото.
Дядката се не поклати. По неговото умно лице лежеше тъга. Трезвен, той беше добър човек. Имаше четиридесет години и се ползуваше с почит в селото, защото бе грамотен, разумен, с весел характер и пееше в черква. Но откак умря жена му, той се промени, отчая се и почна да пие.
- Дядка, запей! - настояваше Марко.
- Ха, Дядка! - рече Гаврил.
- Не!
- Запей, бе Дядка, запей!
- Не думкайте, няма да пея!
И като въздъхна, Дядката печално поклати глава и се замисли.
Гаврил му подаде чашата.
- Дядка, пий!
- За пиене - ще пия.
- Ха така де, не ставай жена! - викна кметът.
- Пусни му края, бе Дядка! Какъв си се умърлушил такъв... Пий - това ще ти остане! Нима си се родил да пееш само в черква на бабите! Запей, аз ще приглашам. Ех! - заудря с юмрук по масата дългият като върлина селски поляк, и очите му засвяткаха. Сухото му и черно лице някак се намръщи и безкръвните му тънки устни нервно затрепераха.
- Запей моята песен, бе Дядка. Пелинковата песен запей, - въодушевено се развика той. - Запей да падне сърце на място! Хайде!
Любил Пелинко Милена,
Милена, щерка хаджийска,
хаджийска и чорбаджийска...
Иван Дядката се не поклати. Пелинко въздъхна и махна с ръка.
- Ех, не ви бива за нищо.
Той беше момък на двадесет и две-три годино, бърз, пъргав и буен. Гореща кръв течеше в неговите жили и го правеше непомирим. В Горно Ровнище дълго време ще разправят за неговите ергенски лудории по хората и по седенките. Беше го обикнала чорбаджийската щерка Милена, хубава спретна мома. Чорбаджията нямаше син и иска да го призети, но Пелинко отказа, макар че бе последен сиромах. Така - от вироглавство.
- Ни съм аз за тях, ни са те за мене.
И той остави чорбаджийската къща, дето бе ратай. Но сетне Милена стана трудна и посрами баща си. Пелинко дадоха в съд, ала някой си вдовец отведе Милена нейде по загорските села и работата се потуши. В село на Пелинко изведоха песен. Това не му попречи да се ожени. Само че жена му наскоро умря и сега той бе вдовец.
- Дядка, пий и пей, - продължаваше да удря той по масата.
- Да пукна, ако запея!
- Пукни тогава - по-добре да пукнеш!
Гаврил почна гръмливо и продължително да се смее. Това обиди Дядката.
- Кмете, ти защо се смееш?
- Смешен си.
- Няма да пея! - вдигна глава Дядката. - Срам ме е... жал ми е. Полето гори. Децата ми са там, работят... Пък аз се напих... Няма да пея!
Дядката удари с ръка по масата и поиска да побегне. Гаврил го прегърна с мощните си ръце и почна да го целува по устата.
- Дядка... много умуваш! Не ставай магаре, ами запей! Ще пеем всички! Ха, искаш ли?
- Не.
- Тогава сам... хайде!
- И сам не искам...
- За какво се замисли? Деца имаш - нека работят, ти почивай... Защо си ги чувал? На, вземи чашата, да чукнем... Сиромаси сме, бе Дядка... си-ро-ма-си сме! И да работиш и да не работиш - все то. Това ще ни остане!
- И во гресех роди ме мати моя, - рече Дядката и изпи чашата до капка.
- Е, тъй те искам, Дядка, - рече Гаврил и го потупа по рамото.
- Всичко е суета... всичко. Суета сует, - рече Марко.
- Имаш право. За кьосовите като тебе - така е, - отговори язвително Дядката.
- Така е! - удари масата полякът.
- Скакалец! - рече Марко и почна да псува.
- Пшт! - каза строго кметът и поглади сърповидните си мустаци.
Петият човек, дядо Йорго, който седеше с увиснала глава настрана, се отметна върху дългия хамбар край стената и захърка.
Полякът го изгледа с продължителна насмешка, па като махна с ръка, рече:
- Минало ти е времето, дядооо!
И обори глава.
Марко въздъхна. Гаврил хвърли още една чаша. Дядката почна да мрънка тихо някаква песен. Запрелият часовник на стената внезапно почна да бие. Заспалата глава на цинцарина се изправи между чашите, погледна към масата на пияниците, прозина се, кихна и пак увисна на дъската. Марко подкара някаква черковна песен с пискливия си глас. Дядката го придружи със сладкия си тенор. Гаврил и Пелинката завиха след тях:
От юно-сти моее-я
мнози бо-рют мя страс-ти...
Дрезгавите им гласове затреперяха продължително, превариха се, засжтигнаха се, преляха се един в други, и в края се извиха несъгласно и меко. Менците, които висеха над тезгяха, дадоха тих звънлив отглас.
Вътре ненадейно влезе Павел Нямото - синът на Дядката, изгледа гневно пияните и като приближи баща си, почна да го дърпа за рамото.
Павел беше едър и здрав седемнадесетгодишен момък с умно лице и високо чело. Още от детинство беше глухоням. Когато баща му биваше пиян, Павел трепереше от гняв и ненавист, и често пъти го изхвърляше из кръчмата и го биеше, без да може някой да се разправи с него. По червеното му лице и по сламките на пояса му личеше, че иде от нивата. Той задърпа по-силно баща си, почна да ломоти нещо и да разправя с ръце и очи.
- Вика ме - ще си отида, - рече Дядката.
- Ба, притрябвал си му сега, - обади се Гаврил.
Нямото крещеше и махаше с ръце. Личеше, че е сърдит. Марко, за да се покаже може би благороден, наля и му подаде чаша вино. Нямото я грабна, хвърли я из вратата и тъй страшно изгледа кьосето, че то се разтрепера.
- А... ббб... пп-п, - вдигна грамаден юмрук Павел и застрашително със светкавичен поглед го показа на пирующите. Цинцаринът излезе из тезгяха.
- Е, хайде, Дядка... Хайде, върви си!
Дядката стана от мястото си.
- Е... като не искаш да ни попееш - върви си! През море ти вечеря! - рече Пелинко. Гаврил почна да се разправя с ръце с Нямото.
Дядката пазеше равновесие всред кръчмата и викаше на цинцарина:
- Пиши... там ... колко имам?
- Не! Плати си, Дядка, не може така!
- Нямам... Пиши и мълчи, че виждаш ли тоя немия - може да ни пребие и двамата.
Павел улови баща си, измъкна из пояса му вителя, с който връзват снопи, и си тръгна. Дядката поиска да тръгне след него. Павел силно заломоти нещо, махна с ръка и излезе бързо.
- Не ме ще, магарето! Грехота е, вика, да ида пиян на нивата, дето се ражда хлеба... Ех, има право... умен е мой Павел! И защо ли ме не би? Падаше ми се!
Дядката пак седна на мястото си. Гаврил му подаде чашата.
- Пий... Павел е по-умен от тебе... много по-умен!
- Много по-умен е... На майка си се е метнал, бог да я прости!... Ех! Имала глава да пати!
- Ще си намериш друга, бе Дядка, - почна да се смее Марко.
- Ти да мълчиш, кьосе, - погледна го накриво Дядката. - Няма да се женя вече... Мина - всичко мина!
- Да оженим тебе, Марко, - изсмя се гръмко Гаврил. - Оная нескопосница те напусна, ама друга ще ти намерим...
- Кьосе, кажи си право, защо те напусна Станка, а? Тук сме сами. И ожени се, проклетията! Година да я водиш и пак да те напусне. Се има някакви причини, - почна да го закача Пелинко.
- Причини, дяволите - причини, - възрази Марко.
- Ами, истина ли като се оженила повторно, пак мома излязла, а? - лукаво подмигна Пелинко.
Общ гръмлив и продължителен хохот процепи кръчмата. Дядо Йорго се събуди и почна да трие очите си. Марко се разпсува ужасно. Това разсмя още повече другарите му. Той удари няколко пъти по масата и тръгна да си отива.
- Като сте такива магарета - сбогом!
- Марко, стой! Ще попея, - завика след него Дядката.
Марко се повърна и се засмя.
Пелинко извади кавала и почна да го сглобява.
Денят вече преваляше. Горещината навън бе отслабнала, и из полето на вълни се донасяха тъжни жетварски песни.
- Пелинко, засвири бе! Защо се таиш от одеве? - рече Гаврил.
- Тъй - свири! Така те искам, - обади се Дядката.
- Някоя жална подкарай, - поиска Марко.
Пелинко мълчаливо го погледна и като наведе глава, положи устни на кавала. Всички се умълчаха. Дядо Йорго седна на хамбара и впери очи в свиреца. Цинцаринът се подпря до тезгяха. Пелинко вдъхновено полусклопи очи и наду кавала.
Първите звуци зашумяха като дълбока и продължителна въздишка и полека-лека загаснаха, сякаш потънаха в едно безкрайно море от страсти и скърби. После отново по-тъжно и по-високо се подеха, падаха в сърцето, взимаха душата и като вълшебни и дивни сънища я унасяха и увличаха в своите леки вълни. Всички се спогледаха и сякаш всички разбраха своите потайни мъки... Свирецът беше пребледнял. Дядката извади кърпа и почна да брише очите си. Дядо Йорго слушаше с отворени уста. Цинцаринът мечтаеше. Гаврил беше се подпрял на тезгяха, с изкривена глава, каточе хвърчи нейде високо-високо, и унесен бе склопил клепки. Очите на Марко бяха се удвоили. А кавалът все повече и повече унасяше. Той хващаше най-тънките, най-нежните и най-потайните желания и скърби на душата, разтапяше я в своите дивни звукове и говореше, говореше и разказваше нещо умилително, безкрайно тъжно, но тъй хубаво и тъй чисто!
И от един път свърши. Менците на тезгяха отгласиха последния звук...
Една минута никой не продума. Всички мълчаха в някакво очакване. Пелинко хвърли тържествуващ поглед и изпи чашата си.
- Бог да те убие, бре Пелинко! - провикна се въодушевен Марко.
- Това се вика изкуство, на! А бие... пей, пей... Колко ти струва моя глас! - проговори Дядката, чиито очи бяха мокри.
Гаврил само въздъхна и поръча вино. Дядо Йорго мълчаливо и очудено клатеше глава и цъкаше със зъби. После всички отново зашумяха, заговориха за жени, за работа, за турци, за политика.
Денят беше минал и слънцето клонеше да заседне. Пелинко отново наду кавала. Една игрива весела песен се разлетя като вихър из кръчмата и превърна настроението. Дядката стана и почна тежко да играе, като гледаше в краката си и подвикваше: ух, ха-ха... де, удри... ух, ха-ха! Марко се улови до него толкова весел, че зеленият му зъб съвсем излезе навън. Гаврил ги гледаше, смееше се гръмко и ги насърчаваше.
- Тъй!... Газете!... Ха, Дядка... карай... хвърли елека... така... ха-ха-ха!
Кръчмата ехтеше от смеха му.
Пелинко отведнаж свърши свирнята и подкара пак тъжна. Игралците седнаха по местата си и почнаха да се препират. Гаврил им даде знак да мълчат. Кавалът отново ги унесе...
Слънцето бе зашло. Аз взех сбогом и си излязох. Навън беше хладно и хубаво. Запад гореше в огън. Над полето лежеше приятна хладина. Морни жътварки със смях и песни се връщаха в село на весели групи... Опътих се през ливадите надолу към моето село. Запад полека-лека побеляваше и над полето лягаше успокоителна вечерна сянка. Из тръсталака на реката звънливо крякаха жаби и гласът им дружно трептеше над полето като ек от хиляди челичени звънчета. Нейде се чу и заглъхна мъжка песен. Наоколо свиреха щурци.
Стъмни се. Песните замлъкнаха. В небето наискачаха звезди. Далече някъде засвири неопитно овчарче и запя:
Керо, да-ли, да-ли, да-ли.
Керо, да-ли да дой-да...
После всичко се потаи.
С новото заглавие, което дава име и на целия първи том, и след цялостна преработка разказът е включен в СI.
Поправки при преработката за С: "крайно отегчителен" става "нерадостен"; "единствената суха и висока топола" - "полусухата топола"; "анемичните лица" - "жълтите лица"; "А времето душно и тежко" - "Денят бе душен и тежък"; "Аз стигнах на ханчето тъжен и морен" - "Отбих се на ханчето край шосето". Зачеркнати са: определението за жителите на Горно Ровнище "които много работят, но много и пият"; в характеристиката на Марко - "[Сивите му оченца играеха весело и подвижно] като на маймуна"; на Гаврил - "Неговата внушителна външност криеше една строга и повелителна натура"; вместо "и понеже обичаше жените успя да създаде много славни истории за себе си" става - "Обичаше жените и си имаше историйки". Силно е съкратена репликата на Дядката при отказа му да пее. В РI 1928 тя гласи: " - Не ща и не ща, - вдигна глава Дядката. - Срамота е бе, срамота е!... Я вижте полето гори под жегата, и там човешки пот се лее, а вие - пей, пей... Пияници!... Изгубени хора! - Не сме ние вече като другите, братя мои, не... У нас няма вече нито надежда, нито любов, нито срам... Пуснали сме му края и не мислим за нищо... Пием и продаваме. Трудът ни се вижда омразен... Задържа ли ви нещо дома, а?... Привлича ли ви?... Ни жена, ни деца, ни... нищо... Роби!... Нищожни роби!... Пияници, нещастници!... Загубени хора!... И казвате - пей!... Кърваво сърце песни не ражда, а мъки... мъки..." Зачеркнат е и следващият разговор на Дядката с Гаврил:
- Как така - все то? - На, че не е все то!... Трябва да се мисли, Гавриле, - говеда не сме, - заговори вече омекнало Дядката и пое чашата.
- Да мислиш!... Какво ще измислиш, бе братко! Други нек му мислят.
- Да мислиш, сиреч да не правиш глупости.
- И без глупости не може...
- То се знае, - потвърди Марко...
- Тъй!... - Пелинко удари масата.
- В безумие живеем, момчета, [- рече Дядката и изпи чашата до капка...]"
При отказа да плати, Дядката казва на Цинцарина според първоначалния текст: "- Нямам... Куче!... Два бельовци впрягам, бе, не вярваш ли ме!..." Стегнато и опростено е и описанието на свирнята на Пелинко.