Ех, мой дядо, тежко време!
 Ралото се едвам влачи,
 и след него сееш семе,
 пот от чело, град от очи!

Кажи, дядо, защо плачеш
 над тез дълги бразди черни;
 от чер облак ли се плашиш,
 или мрат ти деца дребни?

Кажи, дядо, че аз помня
 какъв юнак напред беше;
 бог да прости баба Стойна,
 тя пееше, ти ореше.

Друг път - помниш? - лани беше:
 аз заминах през гората,
 сред юнаци ти седеше
 като баща със брадата.

Какъв беше ти тогаз!
 Сега плачеш - защо, дядо?
 Байряк ли се не развява,
 или нямаш сърце младо?

"Ех, мой синко! Що ме питаш?
 Чуй тоз гарван, де там грачи...
 Но в село нели отиваш,
 ще да видиш защо плаче

стар войвода след туй рало!
 Там селото се е сбрало
 на мегданя, за да гледа
 мойте момци, мойте чеда!

Ти ще видиш там набити
 на прътове, на върлини
 на момците ми главите -
 избиха се две дружини!

Двама братя воеводи,
 двамата ми верни сина:
 скарали се кой да води
 бащината си дружина!

Тесни били планините
 за несговорна дружина!
 И стърчат им днес главите,
 за да плаче кой как мине.

Боже, с гръм ти разсипи ме!
 Ветре, в прах ти разнеси ме!
 Да не гледм деца малки
 и техните клети майки,

окол пръте как се късат -
 ръце вдигат към главите,
 и как после ще се мъчат
 голи, боси и пребити."

Закапаха едри капки,
 летят, крякат гъски, патки:
 буря страшна ще да ревне,
 нели не са капки дребни.

Секи тича, в село бяга,
 дядо не ще да разпряга.
 - Хайде, дядо, да вървиме.
 "Стой, да умра, помогни ми!"