Захари Стоянов

Филип Тотю

и

Неговата Чета

В 1867 година, тъкмо на 17 май, на Спасов ден, познатият български войвода Филип Тотю прегази Дунава нощно време около Свищов, заедно с 35 души момчета. В същата тая година мина в България още една четица, която също така прегази Дунава, двадесет часа от Свищов надолу, около Тутракан. На тази последната чета, както е известно на читателя, предводител беше Панайот Хитов, а байрактар - Васил Левски. И двете тия чети преминаха въ България не да се бият открито с многобройните турски редовни и нередовни войски, а да побунят българския народ, когато се уверят, че това е вече полезно. Те имали злочестината да мислят, както са мислили после Хаджията, Караджата и Ботев, че народът е готов да изтегли ножа като един човек и да почне борбата.

Тукъ съм длъжен да ви кажа, и това, че по онова време, в епохата на най-отчаяната самоувереност, на дебелото заблуждение, на самохвалството и на най-високата точка на разпаления патриотизъм - фантазията хвъркаше твърде на високо. Само от голия разказ на един забегнал българин в Ромъния съдбата на Босфора можеше да се реши в кюшето на некоя ромънска кръчма.

- Какво правятъ турците, бе младо момче? - питаше горделиво и с важност на челото некой забравен войвода, като че беше се разговарял с султана колено до колено преди неколко дена.

- Какво ще правят: пият на провала мастиката, крадат и от хазната на султана, карат се един с други, аскерът им ходи да проси гол и бос, други хвърлят пушките и бегат по селата си, денонощно се разговарят за военните сили на Сърбия и Ромъния, с една реч - кой зима, кой дава не е познато, - отговаря новопристигналият и изпуща болезнена въздишка, за да покаже уж, че говори истината, за да подкрепи доколкото е възможно понятията и идеала на своите братя в Ромъния.

- А какво мислят да правят нашите българи ? - пита втори път войводата и сучи своя ястъклия мустак още по-горделиво.

- Те са се убедили, че дните на турското царство се свършват, че не им остава друга никаква надежда, освен да грабнат пушката и да вървят в Балкана, - отговаря новият емигрант, като че ли в пазвата му лежат доверителните подписи на целия български народ. - Очите на народа са обърнати към Сърбия и Ромъния. От там той чака своите бъдещи спасители. Достатъчно е да се яви некой Панайот или Желю войвода, и всички ще минат под неговия байрак. Всеко понататъшно измайване е безполезнено.

- Да живеят войводите и българският народъ! Смърт на поганците! - извиква войводата и криви калпака си още по-страшно. - Напролет, ако е рекъл Господ, на Стара планина ще чуем кукувицата.

И чашите захващатъ да се дрънкат необикновено, песните гърмят, юмруците се слагат по масата, съдбата на султана се решава като две по две равно на четири. Притурете още при това патриотическо въодушевление на дружината, некои изтъркани и фабрикосани новини, че храбрите черногорци поробили цела турска орда, че албанците заклали янинския паша, че критяните запалили турската флота, че генерал Игнатиев не ще напуща Цариград, защото православна Русия не може да търпи повече да се поругава кръста, че и Америка, която до сега стояла мирна, се възмутила най-после против христовите душмани, че казаците на Садък паша вирнали глави - и вие ще имате приблизително понятие за чувствата и патриотическите стремления на нашите юнаци по онова време.

Та и така требваше да бъде. В епохата на възражданията, народите, или по-добре, само една част от тех, именно ония, които са лишени от студения дипломатически разсъдък, т. е. горещите идеалисти така леко решават и най-трудните въпроси. За тех морето е даже до колено, и аз се осмелявам да кажа, че хора с подобен темпермент, или както щете ги наричайте, в всеко време и в всеки народ са принесли повече полза на човечеството, отколкото пипнивите и благоразумни разсъдници. Който иска да прави сватба, той не мисли за гайди и тъпани, говори нашата народна пословица.

Какво би станало с българския народ, например, ако да не беха подобни "луди глави" Тотювци и Хаджи Димитровци, които посегнаха да хванат змията, пред която всеки падаше коленопреклонно? Аз се обзалагам, че ако българският народ послушаше Христо Георгиевъ, Михайлрвски и други, крито си кривеха устата да говорят, че с благоразумие, с просвещение и с надежда в султана и в Наполеона ще да прокопса той, то и до ден днешен на Черната Джамия щеше да вика стамболски ходжа, а на пловдивското Небет тепе - да се развева полумесецът. Аз от своя страна съм готов да сваля шапка всека минута пред лицето на идеалистите или на "лудите глави", според както се изразяват нашите благочестиви богаташи, пред ония, които най-напред издигнат мъжествен глас и тържествено обяват протест против тоя или оня ред на работите, против това или онова закоравяло убеждение. Но били те пет, или десет души - все едно. Онова, което те искат и желаят днес, ще стане обща нужда и належаща потребица след неколко години на целата оная тълпа, която е роптала отнай-напред глупаво, която е замеряла с камъни първите свои десетина души добрржелатели и истински приятели.

Освен това, ние уважаваме много повече ония люде, които се хвърлят изведнъж в пълна неизвестност, без планове и безе никакви надежди за успех, отколкото студените и страхливи деятели. Людвик XIV е вземал участие в обсадата на некой град само тогава, когато е чувал мнението и на най-последния свой унтер офицер. Тогава той е диктувал капитулации, приемал депутации с ключове на града и пр.; а продадените му историци гърмели с мазни фрази за неговите военни способности. Но светът отдавна се е убедил, че Людвик не е бил нищо друго, освен една смешна карикатура и глупав паразит. В днешно време към гласа на неразсъждаващата тълпа се присъедипяват само ония, които желаят да тиранствуват, само мрачните реакционери, и отчасти богопомазаниците. На тия последните, откогато великата френска революция им доказа, че те немат върху златната си корона нищо божествено и богопомазано, техна милост потърсиха подръжка измежду слепоподчинените и невежествени свои стада, наречени верни поданици от новата господарствена наука.

Искате ли доказателства в подкрепа на гореказаното? Те са безбройни. И самият наш Спасител, и тоя отец на поробените и полуубити люде, бе замерян с камъни в своето време, бе предмет на позорно оскърбление и унижение, както от страна на силните мира сего, така и от страна на ония голтаци, които обичат да викат ура и когато ги шибат по напуканите пети... Колко още борци на истината и правдата, колко честни и благородни труженици не са издъхнали на бесилката и върху ешафода, заплюти и прокълнати от глупавите свои съвременици, че разсърдили уж с своите действия божеството, нарушили кефа на богопомазания, или пък се осъмнили в божествената санкция на своя духовен началник. Когато славниятъ Гарибалди потегли за Неапол с своите храбри волентири, благоразумните бухали и всички ония, на които беше широко около яката, казаха, че тоя човек требва да бъде луд, че небето нема да се стърпи да не го накаже за дръзката му постъпка.

Руските писатели Пушкин, Лермонтов и пр., които издигнаха гласа си против тиранията и крепостното робство, докато беха живи, по стъпките им вървеха по стотици шпиони, за да ги гледат какво ще правят, а като умреха, смъртните им останки се погребаха нощно време, като че ли беха разбойници. Днес обаче всеки знае, че пред паметта на Гарибалди коленичат милиони същества, че Пушкин и Лермонтов са втори богове за съвременниците им съотечественици, а ония, които ги преследваха и които беха погребвани с изгърмяването на хиляди топове, останали са редкост само на земната мухъл. Също това става и с нашите борци : Хаджията, Караджата, Левски, Ботев и проче.

- Те са чапкъни, вагабонти, нехранимайковци и пр., - викаха подире им богатите гюбрета и ги кълнеха с двете си ръце, заедно с патерицата на дедо владика. - Те ни зачерниха доброто име пред Русия и пред Наполеона. Те ни компрометираха пред света, не му беше сега времето, требваше да почакаме, - и други такива бош-лаф приказки, които са хранили гладните цели хиляди години.

Я ми кажете вие мене, кой излезе вагабонтин и нехранимайко, кой зачерни името на българския народ? - Хаджи Димитър ли, или шкембестите благоразумни и бератлиите владици и чорбаджии? Днес Хаджи Димитър е светец между народа, а за неговите клеветници и кокоша жалба нема да стане даже, когато остават нашата грешна планета . . .

И така, да живеят ония, които се бунтуват против тиранина, които търсят ред и правда, които не са доволни от Господа на чорбаджиите! А да пукнат ония, които казват:

- Почакайте, не е още време, всичко не може на един път, свободата требва да се дава с кантар (като че е отрова) и пр. и пр.

За да се рискуват Тотю и Панайот да минат в България с по тридесет души момчета, най-много е способствувало още и възстанието на критяните, което още повече беше наелектризирало нашите жадни за бой момчета. Съществувало е още и това обстоятелство, че нашите момчета в Ромъния, които беха отишле там не за прехрана, а за свободна атмосфера, твърде на скоро им дотегнало да пият вода от мътната букурешка Дъмбавица. Ако те не можеха да живеят под острилото на турския ятаган, то толкова повече нетърпима беше за тех влашката деморализирана свобода.

Разбира се, че мнозина слабохарактерни се увлекоха от червените фустани и закачиха съдбините на своето отечество на разкошното Чешмеджиево, но хората, на които съм се заел да описвам делата, останаха верни на убежденията си и на своите човешки обязаности. Разказите на старите войводи, които се четеха като лекции на всеко общо место из Ромъния, за прелестите на Стара-Планина, за нейните студени извори, за буковата сенка, за кривото хоро на връх планината с ножове в ръце - не можаха да не трогнат идеалните настроения на непрактичните ни братя.

Тотю войвода имаше споразумение и в България, а именно с Свищов. Неколко буйни младежи от тоя Град, които така също били обладани от патриотическата искра, посъбрали се неколко вечери, на определени места, решавали и планирали и дошли най-после до такова заключение, че са в състояние да хвърлят ръкавицата на цариградското слънце. Те са имали с Тотя прями или посредствени отношения, и ето защо той е избрал да мине Дунава около Свищов. Неговото минаване се е улеснило най-много от един българин из Зимнич на име Перченлиев. Три нощи - от 15 до 18 май се готвел Тотю за минаването, но обстоятелствата не му благоприятствували. За една нощ той не можал да преплува Дунава по причина на противния ветър, та за това прекарал деня в острова, който е срещу града. Един помак стражарин хванал Алеко Георгиев, от Свищов, който отивал да посрещне четата. Помакът бил ранен, и работата се свършила добре. Но когато Тотю стъпилъ на десния брег на Дунава, когато дошел решителния час да се хвърли жребието, свищовските контета объркали конците. Само неколко от тех се решили да последват войводата, а повечето останали при особно мнение т. е., че не му е сега времето, "требва да се почака още."

Страх и трепет обладал младите патриоти. Ония, които решили да последват войводата, излезли из града незабелязано и тръгнали да го търсят в околността. Никой не знаял на верно къде се намира той, ето защо свищовските момчета тръгнали по разни посоки да търсят четата. Едни уверявали, че войводата ще ги чака в гората, наречена Матката, други - въ монастира и така нататък. Най-после те сполучили да се срещнат посред нощ в местността Мазуля, близо до селото Царювец.