Захари Стоянов

V

Да се върнем пак в дирите на Тотю войвода в 1867 година, от Свищов до гората Пустия, в търновския мезлиш и пр. Това, което българският историк не ще знае напълно, според нас, обяснява още по-ясно характера на тая скомна четица, състоянието на духовете между турците и в българския народ, а това е най-важното за нас.

..."В Тотюво време много хорица пострадаха за права Бога и за народна свобода, - говори Бачо Киро Петрович. Агаларите (турците) побеснха десет пъти повече, отколкото беха преди. Името Филип-Тотю не излизаше из устата им ни деня, ни нощя. Всеки малко много събуденичък българин ние наричахме Тотю"..

Два дни след преминаването на тая четица покрай с. Горни Турчета, турците, които не преставали да обикалят из гората, намерили некой си Димитър, родом от софийско, който се бил отделил от четата още в Пустия. Турците го закарали в Търново и на другият ден този Димитър бил покачен на въжето, без никакви разпити и разследвания. С надежда, че ще се укрие между българските села, той си оставил оръжието в една нива, наречена Духовникова. Отпосле това оръжие било намерено от един селянин. То се състояло от една пушка шишене-бозмасъ, евзелия един пищов, тоже с евза, един голем бошнашки нож, 50 книжни фишека и стотина драма тютюн.

- Тютюнът аз изпих и казах: "Бог да те прости и успокои, български юначе, и да ти е вечна памят!" - възклицва Бачо Киро.

Няколко селяни от същото село; Даскал Васил Неделчов, Стоян Сейковски и Личо Дечовски, след една неделя отишли с торбички да ловят риба на Бабин вир. Там ги сварили махаленските турци и ги смазали от бой, че уж носили хлеб на хъшовете. Вечерта ги докарали в селото вързани, голи и боси, с торбичките им на рамо. В всички околни села по онова време имало турска войска с по един юзбашия. Имало такъв и в село Горни Турчета. Пред него докарали тримата селяни, които ударил през нощта на жесток истиндак. След три дни ги закарали в Търново, и малко останало да ги обесят, само по едно подозрение. Едва след три месеца те можали да се освободят.

Освен движението на войските, всеки почти ден изкарвали и потери от наши българи. Бачо Киро разказва, че като се връщали един ден от такава потеря, от село Калакастрово, войската отседнала да си почине в една ливада, дето си пуснали конете да пасат на зелената морава, а българите оставили да пазят стража в краищата на гората. По едно време конете се подплашват от нещо и хукват да бегат един през друг към селото. Хвърляли чифтета с задните си крака и цвилели, а по пътя се послало с седла, гемове, колани, кобурлуци и пищиви. Станала тревога не на шега. Войската извикала на българите да отидат и да хванат конете, и те се впуснали подире им бежишком.

Конете се върналите чак в селото, което е било на един час и половина от казаните чаири. Когато се подали над село отгоре в подобно състояние - кой с седло, кой без седло, кой с половин гем и пр., станало втора тревога, още по-страшна: сега пък населението се изплашило и разтичало. Войската, която се намирала в селото, рипнала на военна нога. Ехото на военната тръба разбудило всички. В продължение на няколко минути, целото мъжко население стояло наред с военните табори... И всички потеглили към онова место, от дето дошли конете като били напълно уверени, че хъшовете са нанесли поражение на царската войска и че битката с тех е неизбежна. После, като се срещнали на пътя, работата излязла на яве.

Въпреки това, обаче, на другия ден турците изкарали по-голема потеря. Тя ходила чак до село Емен, и ни една трънка не заминала да не погледне - Да нема в нея скрит некои хъш. Към пладне потерята се спряла да пладнува край река Легованка и да хапне по малко хлеб. Неколко турци, които са си кривели вратовете, както се вижда, и на изток и на запад, за да гледат да се не подадат хъшовете, съгледали пъдарина от с. Михалци, на име Нейко, който си обикалял мерата.

- Я гледайте един от тех как се разхожда, - извикали те и стиснали пушките си.

Десетина души турци скокнали и се впуснали бързо към нещастния Нейко, който продължавал да се прозева срещу слънцето, без да знае, че е припознат за опасен човек. Поогледал се той нагоре, надолу, но като видел, че се сочат насреща му пушки, помолил се на краката си. Рипнал Нейко, рипнали турците и страшна олелия се вдигнала от страна на потерята. Всички скочили на крака, извикали: "Урунъ! Тутунъ!" и изпразнили неколко шишанета отгоре му. Но где Нейко? - Когато куршумите вдигнали прах из краката му, той станал на сърненце - не бегал, а просто хвърчал. Ходилата му секаш се движили по въздуха, и гладката кожа на царвулите му светела като огледало.

- Дръжте го, че избега душманинът! - ревели турците, и де кого стигнали от нашите българи, слагали му по измъчените плещи няколко удара с прикладите на пушките си, а дето не тичали по-бърже да хванат страшния човек, като че българите били коне и могли да тичат по-бърже.

Чалмите на агите изпопадали из ливадите, и понеже не можели да ги засучат на главите си, носели ги в ръце. Като слезли в ливадите, дето неколко михалчени българи носели сено, тия последните също така се изплашили от побеснялата потеря и търтили да бегат, но после се спрели. Турците измъкнали ятаганите, нахвърлили се върху българите да ги бият, задето не хванали хъша, а го оставили да избега.

- Ние не сме виждали никакъв хъш, освен нашия пъдарин Нейко, които премина покрай нас ни жив ни умрел, - казали михалчени.

Но кой слуша? - Ятаганите падали един подир други като бакърджийски чукове. Най-много си изпатил свещеникът Стефан. Ударите, които се изсипали отгоре му, до толкова били чувствителни, щото жълтият дивит с пачето перо, който бил втъкнат в пояса му, той извадил пречупен и изкривен като изсъхнала динена кора. Свещеникът бил вързан заедно с другите косачи, който откарали при бинбашията, който идел с войската малко по-надире. Тоя бинбашия бил човек разумен, и щом видел окаяното положение на тия сиромаси и чул оправданията им, заповедал да ги пуснат. Не зная дали е могъл да види дивитът на поп Стефана.

Нейко избегал в селото Михалци. Там отишла и потерята да води преговори за предаването му. Тия преговорили започнали най-напред с пържените яйца, печените кокошки и мазните баници по българските къщи. Цела нощ се яло и пило като през рамазан. А Нейко хванали още вечерта и го откарали в Търново с ръце вързани назад. На бедния пъдарин гърбът изпитал толкова суровици, с които се биха натоварвали неколко дърварски коня. Цели три месеца простоял той в търновският затвор. Цели четиридесет дни след произшествието в гората Пустия турската войска не се махнала от околните села Горни-Турчета, Сухиндол, Недан и пр. Тя се хранела и пояла на гърба на населението през всичкото това време.

- "Най-големият дявол (главнокомандующ на войските) стоеше в село Недан, - казва Бачо Киро Петрович. - Той беше голем душманин на българите На три пъти дохожда в нашето село да иска сенет от населението - че никой не е давал хлеб на хъшовете и, че никой не е ходил при тех, да им носи каквото и да било. Аз бех тогава даскал в селото, както съм и сега, и твърде големо влияние имах пред аскера, който беше в наше село, защото им хоротувах все по кефа. Когато се правеше сенетът, аз се подписах най-напред с тези думи: "Ако би се издири, че некой от нашите селяни е ходил при хъшовете, или им е носил хлеб, на този чиляк, каквото наказание се следва, да бъде мое. Ако се пада въже - нека е мое, ако е заточение - и то да е на мене. След мене се насърдчиха и другите селяни, които подписаха, и тъй нищо не можа да стори онзи клетник юзбашия.