Захари Стоянов

IV

Но на думата си. Страшното събитие в Пустия, този пръвъ протест срещу турската империя след петстотин години мируване, не бил вече тайна, не го знаеле само турците от Върбовка и околните неколко села. През същата нощ, ако не по целият Дунавски вилаят, то поне в трите околни градове: Търново, Плевен и Свищов, заседавали агите заедно с военните представители. Знаяли така също и в Стамбул. Рано сутринта в недъля, на 20 май, турските табори от Търново осъмнали в с. Мехалци.

- Ние бехме в черквата и пеехме хвалите,- говори Бачо Киро Петрович, - когато сабята на един турски низамин издрънча на черковните врата, нещо нечуто и невидено до сега. Тоя последният извика от черквата селския чорбаджия дедо Цачо, комуто заповеда строго:

- Искам от тебе сто души здрави и яки. Ей сега да ми ги изкараш всред село, - извика той още по-строго, - че главата ти да взема имам заповед. Нека те се въоръжат кой с каквото има и да вървят подире ми!

- Хората, които беха в черквата, като чуха тия думи, не ги сдържа, и тъй излезоха преди да се беше свършила службата. Като излязохме от черквата, войската заминаваше към гората Пустия. С тех заедно се присъединиха и нашите хора, които беше изкарал заптията . . .

От селото Горни Турчета до гората Пустия е два часа път. Едно момче от изкараната потеря от това село, по пътя за Пустия, останало малко назад от войската и поискало да избегне, т. е. да се върне в селото си. Като се страхувало да върви из правия път, удирило през нивята по един синор, и пълзишком вървело между буйната трева. Като стигнало едно храстово дърво, зърнало, че под сенката му лежат въоръжена хора, които не приличали ни на низами, ни на хора от техните села. Дордето се накани момчето да мръдне из високата трева, двама души от непознатите хора отправили насреща му своите пушки и му извикали

- Стой!

Тия непознати хора били нашите хъшове, на брой 12 души, между които бил и самият Тотю войвода. Той дошел на това место още през нощта, след битката в Пустия, така щото царската войска и потерята го подминала. Това место било твърде близо до с. Горни Турчета. Момчето, което отивало да гони царските душмани, сега стояло колено до колено с тех и отговаряло на въпросите им за туй и онуй... От него четниците се научили подробно за движението на турските войски и за числото на потерите. След като му се доверили, дали му една записчица до Бачо Киро Петрович, не че го познавали кой е той и що е, но просто така се обърнали към него, като до народен учител и грамотен човек.

Право си казваха турците, че даскалите в България са десната ръка на комитите. Ако не беха учителите в България, па и свещениците, не зная какво биха извършили нашите деятели: Левски, Стамболов, Бенковски и пр.

В тая записчица, или пусулка, както я нарича Бачо Киро Петрович, нашите разбити юнаци не му писали за нищо друго, освен за необходимите тем неща : хлеб, тютюн и други потребности. "Господин учителю, мислим те да си народен чиляк, бъдете добри, елате с туй момче при нас, имаме нещо да се разговорим".... гласи тази посулка.

Бачо Киро се боял да отиде лично при нашите момчета, защото като човек даскал, който немал никаква работа по полето, твърде лесно могли да го заподозрят и попитат къде е ходил в това мътно време. Но той също така не приемал да остави своите любими юнаци без отговор, за това виква при себе си един свой верен приятел на име Васил Петков (по-после свещеник в селото), комуто съобщил каква е работата. Васил Петков имал нива около храстовото дърво, дето се намирала четицата, та за това по-лесно можел да се отърве, т. е., че като види дебелия край, да каже, че дошъл да си обиколи нивата.

Васил се съгласил на драго сърдце да отиде заедно с първото момче, като занесли с себе си и едно друго за дружината. След три часа бавене, те се завърнали живо и здраво, и донесли на Бачо Киро нарочно поздравление. Тотю войвода разпитвал за пътя към Стара-планина и казал, че там ще отиде да търси спасение. Поръчал още на двама селяни да се погрижат до колкото им е възможно и за останалите момчета, изгубени от четата по-миналия ден.

Надвечер войската и потерята започнали да се връщат от гората Пустия, без да видят некого. По пътя си те връхлетели на едно момче от четата, което се влачело ранено край една чешма, и което момче турците заклали на местото му. Това момче било родом от Свищов, на име Георги Алеков.

Същият ден турците хванали още две момчета. Стойчо и Филип, от които първият заклали на местото му, а вторият оставили жив. Родното место на тия две момчета е неизвестно. Друг един селянин от потерята на име Кара-Георги, като вървел из гората, намерил другата четица от 11 души, за която споменах по-горе, че се бе отделила от Тотя след сражението в Пустия.

Тук съм длъжен да ви кажа, че турците в този важен за тех случай, не отстъпили от техната заветна пословица: "Циганинът не си гори ръцете, докато си има клещи". Те принудили българската потеря да навлезе в гората да дири хъшовете като зайци, а те вървели по крайщата на гората, готови да ги бият.

Кара-Георги се явил пред дружината с брадва на ръката (тя му била оръжието). Той поискал да изчезне, но и момчетата незакъснели от своя страна да вземат нуждните мерки, така, щото избегването не могло да сполучи.

Тая разбита дружина се намирала в един тесен дол, гдето чакала приближаването на нощта, за да потегли към Балкана. Кара-Георги, след като се посъвзел от първите си впечатления, след като чул българското слово и видел окаяното положение на юнаците, казал им да не се боят, защото наоколо нема турци, разправил им на къде се намират тия последните и си отишъл.

Надвечер, когато селяните се връщали вече, един турчин от Горни-Турчета, който имал нива около това место, дето видехме да стои Тотю войвода с дванадесетте си другари, можал да съгледа тия последните, както стоял на коня си. Некои от тех скочили насреща му да го хванат, но той излезъл по-бръз, а да се гърмят пушки около едно село, не било толкова благоразумно. Като заклана крава изревал казаният турчин и вдигнал праха с коня си към селото. Нема нужда да разказвам и тоя случай, как се е подал тоя турчин в селото и какво впечатление произвел на подплашените вече турци.

- Тичайте, че московците влезоха до плевниците ни! - казал той с първо пристигане толкова високо, че и дете в майка можало да чуе.

Турците се разтичали да се въоръжават, кадьните се завайкали и заохкали по своему, а нашите българи се чудят каква е работата и с очи се питат и искат да си обяснят - дали не е нещо радосчица. В това време Тотю войвода, който разбрал вече какво има да му дойде на главата, повел своята малка четица на явна борба за живот или за смърт. Те излезли на поляната и ударили над селото отгоре, наредени един до друг съвсем явно, с обърнати към селото пушки.

Всичко живо: мъже, жени, деца, и турци, и българи, излезли вън от селото да гледат на смелата дружина, понеже разбрали вече, че тя нема намерение да напада на селото им. Въоръжените турци припнали да ги преварят на Високия брег и почнали да гърмят на среща им, като викали в същото време каквото им дойде на устата.

Дружината крачела спокойно по своя начертан път: както се вижда, те немали излишни фишеци. Само един от четниците вдигнал пушката си и изгърмел срещу потерята. Крушумът запрашил в краката им, и това ги накарало да налегат под брега, от дето изново открили огън. Тогава нашите момчета се сепнали и взели мерки за отбрана. Най-напред се разпръснали на далеч по десетина крачки разстояние един от други и потеглили из един хендек, дето минава пътя от Върбовка къмъ брега.

Лицето, което вървело най-напред, по всека вероятност сам войводата, изтеглил ножа си, попълзял по земята и се спуснал към брега, дето била турската пусия. Като наближил до известно место, той изпразнил своето чифте върху им, и от тех мнозина търтили да бегат към селото, а други, твърде малцина, не се мръднали от сипея. Всичките момчета изгърмели подире им неколко пъти и си заминали свободно. Турската потеря ги посипала само с неколко псувни и нищо повече.

От брега дружината ударила през Урушките лозя нагоре, през корията на Илия Сейковски, и изкочила на Каменската равнина, от дето е пътя за Балкана. Цела нощ вървела дружината, за да се добере час по-скоро до гористите места, защото момчетата предвиждали, че се готви от четири места нападение върху им.

На другия ден, в дреновските колиби, те имали среща с една потеря, гдето така също станало сбиване. Тук турците ударили с куршум в коленото некого си Иван Русчуклията, който се скрил в шумата. Но на другия ден турците го намерили, завели го и го обесили в родния му град.

Докато пристигне до полите на Стара планина, Тотю забъркал пътя, нещо твърде естествено в подобни случаи. Навсекъде той бил преследван от многобройни потери. На един чучур, близо до село Ялово, дружината се отбила да пие вода. Там те забравили една улия, в която имало различни хъшовски потребности. Скоро след минаването на дружината, турската потеря намерила тая улия, което и дало повод да се осъмни, че бунтовниците се намират наблизу наоколо. Гората била заобиколена от всички страни. Не стига това зло, но и раздорът преследвал от друга страна тая малка несговорна дружина. Момчетата се скарали помежду си, че Тотю не ги пускал да идат да пият вода от ближната, там река (за което имал право). По тая причина, половината от момчетата се отделили от четата и отишли да пият вода. Между тия последните били: Писарът Костаки, от Свищов, Георги Велезлията и Хаджи Никола Македонецът. Като се напили вода, те не се върнали пак при войводата, а останали по-дълго време при реката да си починат. След малко потерята нападнала върху им, трима души убила наместо, Костаки ранила, а Никола Македонецът и Георги Велезлията побегнали.

И така Тотю останал само с пет души момчета, с които достигнал до планината. Тук той убил един арнаутин бюлюк-башия, но паднал и един от четниците. Повечето от момчетата на Тотювата дружина се пръснаха тук-там по горите, а после беха избити, или изловени от потерите. Една част от тех избесиха в Русчук, Търново и Свищов, а войводата остана жив и отпосле премина пак в Ромъния. Колко души от момчетата са останали още живи, нам е положително неизвестно. Според събраните сведения, обаче, техното число е твърде нищожно. Знаем само това, че от действителните участници при Върбовка, този който биде хванат жив - издъхна мъченически или под ятаганът, или на грозна бесилка.

Такава беше горе-долу участта на Тотювата малка четица през 1867 година. Според съставът и количеството си, тя не можеше да направи нещо повече. Юнаците минаха с единствена цел да пролеят кръвта си за своето отечество. Това те извършиха тържествено, и ние нема що да искаме повече от тех. Твърде ми е жално, че имената на всичките юнаци не са ми известни, за да ги спомена, което ще им бъде единствената награда. Панайот Хитов споменава само следующите 14 души, които са го намерили отпосле в планината, заедно с войводата:
1. Христо ДреновскиродомотДреново;
2. Иван Георгиев""Казанлък;
3. Сава Славчев""Свищов;
4. Георги Иванов""Казанлък;
5. Иван Русев""Ст. Загора;
6. Иван Георгиев""Панагюрище;
7. Колю Петров""Казанлък;
8. Тотю Тодоров (Филип)""Килифарево;
9. Киро Мирчев""Казанлък;
10. Стефан Йовчев""Лесковец;
11. Иван Петров""Лом;
12. Георги Велелзията""Македония;
13. Иван Петрович""Черна Гора;
14. Милан Лапчович""Сърбия.
Тотю войвода е родом от Килифарево (от колибите Гарци, търновски окръгъ). Според Панайот Хитов, той е бил добър човек, добър приятел, песнопоец, способен и храбър, но в същото време - нетърпелив, бърз и непредпазлив. Най-напред той бил търговец на жива стока. Един път турцит го онеправдали, както са онеправдавали всеки човек от България, като му взели стотина биволици и го затворили. Щом се отървал от затвора, Тотю отишел в Стара-Планина, дето се намерил с момчетата, които се били отделили от Хитова, под предводителството на Аджема, и станал народен човек. От по-напред Тотю практикувал малко и при Бойчо войвода. Гореказаната чета била разбита наскоро при с. Кортен (Новозагорско), следователно Тотю бил хайдутин само два месеца. В тази битка той паднал ранен и бил заловен, като прекарал в сливенската тъмница от Благовещене до Димитров ден 1862 година (?). Целата снага на Тотю е нашарена от него време от съчми, а десната му ръка останала малко саката, като единият му крак бил опасно ранен.

Около Димитров ден Тотю и един от другарите му избегали от тъмницата заедно с прангите и отишли в Ромъния. За да не го предадат власите, Тотю си променил името и се нарекъл Филип-Тотю. Истинското му име е Тотю Тодоров. След това още веднъж ходил в планината с 3-4 другари и проживел там цело лето, а като се върнал в Ромъния, оженил се втори път в Зимнич. В 1866 година той преминал отново Дунава и се въртел около Търновско.

"Като се върна есента в Зимнич, - разказва Панайот, - след него беха дошли двама турци, които предложили на полицеинът в този град 100 лири, ако им предаде Тотя. Полицията го арестувала и му съблекла дрехите пред турците, за да му видят раните и да кажат дали е той. Българите в Ромъния, след като се разчуло това произшествие, се застъпили за своя юнак. Те изпратили протест пред ромънския министър, и Тотю бил пуснат.

Филип-Тотю де скоро се считаше, че е умрел в един влашки затвор, но това не излезе верно. В 1884 година той се яви в Русчук, освободен от ромънските власти. Последните дни от своя героически живот Тото не свърши така блескаво, както се очакваше от него. За всичко това, според мене, той сам си бе виновен, защото след 1867 година, от когато се отдели да живее в Одеса, престана да води оня юнашки чисто непорочен живот.

По времето на Априлското възстание, на сръбската и руската война, той също така доказа твърде малко че е войвода, както и неговият стар приятел Панайот Хитов. При всичко това, обаче, направеното от него си остава чист исторически факт, и според нашите съвременни възгледи, името Филип Тотю за винаги ще държи едно почтено место между другите борци и деятели за освобождението.