Същото нещо се случило и с нашите уж 30-40 души московци, които нищо не подозирали в гората Пустия. Разбира се, че нежните кадъни изревали по едно Аман! и Вай! неколко души поискали да вземат отбранително положение, като си запазят само селото, без да се мръднат по-далеч от неговата ограда; втори предложили да почакат малко, докато разберат каква е работата: трети изказали желание да се извести в Търново, но най-после бабитлъкът взел връх над дипломацията.
- Който е чист мюсюлманин, който обича своя пророк и падишах, който е роден и желае да умре като мюсюлманин, нека върви подире ми, - извикал некои си ага на име Кюпек Мехмедаа, и лъскавото острило на ножа му блеснало в въздуха.
Слънцето бележило икиндия от старопланинските върхове, когато една турска чета, състояща се повече от 100-150 души напуснала селото и взела посока към познатата на читателите горичка Пустия. Тънките гласове на ханъмките, които си подавали само главите от плетищата, служили като тромпети на храбрите отомански защитници. Ако на техно место беха наши българи, то едва ли след три-четири дни можаха да се сьберат двадесет души на едно место. А особено, ако се случеше работен ден, ако кравата не е била напоена и сурата свиня ненахранена.
Турската чета се състояла от пешаци и конници. Над белите и зелени чалми се развевал червен байряк. Като излязла от селото, конницата се отделила от пехотата и се насочила към друга точка.
Нашите приятели немали още никакво известие за това неприятелско приготовление. Нещо повече; те спели до един в горичката, заедно с войводата и стражата, ако е имало такава... Това сгодно обстоятелство благоприятствувало на неприятелите, които успели да заобиколят юнаците от четири страни.
Четата се събудила, когато турците започнали да дават команда за настъпление. На няколко души от момчетата турците били вече взели пушките. Захваща се боят и от двете страни. Мнозина от момчетата на четата - градинари, абаджии, кундураджии и терзии, които не били похващали пушка в ръката си, от само себе си се разбира, че най-напред били смутени и изплашени, като видели, че се лъснали турските ятагани и като чули отчаяната турска команда: "Урун!" "Тутун!".
Обаче, Тотю войвода и некои от по-опитните му момчета показали и на другите какво требва да правят. Тотю изтеглил своята коспарта, и след като изпразднил пушката си, впуснал се яростно върху нападателите.
Захвачала се отчаяна борба. Мирната до него време малка горичка Пустия, на която тишината се нарушавала само от пеенето на горските птици, се преобърнала на касапница. Битката била гърди срещу гърди. От една страна гърмели пушки, от друга - звънтели ятагани, а мнозина се борели помежду си като пехливани, стискали се за гушите, дърпали си косите, драли си лицата и пр. Знаменосецът на четицата, Иванъ Шипкалията бил заклан на место. Според разказите на самите турци, които му отрезали главата, той бил твърде юначен човек. Турците го налегнали, когато още спел. Трима души от тех го натиснали, като го хванали в същото време един за ръцете, а други за краката. Иван скочил на крака, и като видел, че не може да се брани, хукнал да бега, а тримата турци повиснали по него като кратуни. Най-после другарите на тия последните дофтасали на помощ, и Иван се повалил на земята от ударите на ножовете им, които му спукали черепа.
Разбира се, в тази неравна и ненадейна битка немислимо ще бъде да се говори, че е имало какъв годе ред и команда. Нашите момчета били разпръснати като яребици из гората, разбъркани измежду турците. Една част от четата, начело с войводата, напънала да си пробие път сред потерята. Под Тотювия нож паднал убит некой си бабаитин Кара-Бекир и един черкезин, който налитал с коня си върху му и посегнал да го удари с сабята си.. По този начин Тотю можал да си пробие път и отстъпил из гората с 12 души момчета, а останалата дружина, както казах, се разпиляла кой на къде види. Само 11 души могли да се съберат отпосле на едно и тръгнали на отделно.
В местото Пустия, освен Иван знаменосеца, турците успели да хванат още и некой си Цоню от Стара Загора, когото оставили жив.
И така, същинските загуби и от двете страни били равни, т. е., че на местото Пустия, освен турчинът и черкезинът, а от наша страна Иван байрактарът и Цоню друга жертва не е паднала *) {В своята брошура "Masca jos" екзалтираният Татя Савич ни разправя твърде невероятни неща за битката на Тотя при с. Върбовка. Той казва, че паднали около 36 души турци, а другите се пръснали изплашени, като викали: "Аллах! Аллахъ!" и пр. По онова време, така требваше да се пише, и аз ни най-малко не обвинявам Татя Савичв. Неговата цел е била не да изкара истината на бел свет, а да погъделичка малко тогавашните млади хъшовчета.}.
Тази битка станала на 19 май, в събота, както казахме, после пладне. Българските историци требва да забележат добре този ден, този знаменит ден, ден, в който за пръв път се сражават българи с турци, по начин самостоятелен, с патриотически цели. Тук тази горица Пустия роди думата комита.
Забележително е още и това, че когато се е подкачило нападението, първата пушка е изгърмяна от нашите момчета, а после захванали вече и турците.
Преди залез слънце турската чета напуснала гората Пустия ни победителка, ни победена. Главата на Иван Шипкалията била натъкната на кол и носена пред четата, а Цоню Зааралията карали жив, с вързани назад ръце.
Като стигнали вечерта в турското село Павликени, вдигнала се страшна олелия между турците. Кадъните оставили недодоени своите крави, плеснали с ръце и писнали да плачат. Ни мира ни съня имало за тех, поради това обстоятелство, че московецът, за когото си въобразявали, че се намира по-далеч от техния хаджилък, го намерили в ближната Пустия, на прага им, на една педя место от неприкосновения харемлък.
На Бачо Киро Петрович разказвали после некакви си всемирни пътешественици бебровци, които замръкнали нея нощ в Павликени, че агите и техните горделиви ханъмки не затворили целата нощ очи. Всички здрави мъже се натъкнали с железо и обикаляли през целата нощ покрай селото, а 6елобрадите мюсюлмани заседавали в помещението на джамията. Кадъните и дечурлигата се събрали в неколко къщи и не млъкнали дордето не се пукнала зората. Нащите бебровчани осъмнали също така благополучно, без да се побутне нито един косъм от главите им. На всеки час стражата дохождала, та ги заобикаляла, повечето от друга точка зрение, и след като ги насърчавала с по едно: "Не бойте се чорбаджилар!" заминавала си. Но и друго яче не би било възможно. С бебровчане шега не бива! Който не е ходил в Беброво, този славен център на знаменития Тозлук, който не се срещал поне в странство с многоприказливите тия мъже, той не е в състояние да си състави никакво понятие за тех. Като е думата за бебровчани, то нека ми бъде позволено на две минути да изкажа неколко благи думи за техната милост, които са играли твърде важна роля и в нашето възраждане, защото както от Елена, така и от Беброво, са излезли най-много учители.
Повечето бебровчани са лешпер хора и кърджии (които ходят навън). Ако катърите на станимъклийските лангери пият вода в разстояние на един месец и от Дунава, и от Янтра, и от Осъма Росица, Черния Лом, Луда Камчия и пр. и пр., то и нашите бебровчани не остават по-долу. Добруджа, Дели-Орман, Тозлука, Герлово, Карнобатското поле, Дервиш Иван-Балканъ, Хаксилъкът и пр. са част от техната епархия. Ако станимъклийци пътуват само по българските села, само по големите пътища, дето има беклеми (варди), ханища и други удобности за съобщаване и безопасност, то бебровчани в тоя случай стоят по-горе, на тех принадлежи палмата на първенството, по отношение на рискуването. Местото наречено Балканската яка, дето тече Лудата Камчия, към Чалъкавак-боаза, Карнобатската казаа, е населено с такива свирепи амуджи (така си наричат тамошните турци; некои ги наричат още слепите), които не са прекланяли глава ни пред едновремешните войводи-спахии, ни пред всесилните местни султани (върбишки, сигменски, куркадженски, пъндъклийски и пр.), ни пред стамболския низам, нито пък пред румелийското правителство. В техните горски колиби не само че не е стъпвал крака на некой пътешественик с диплома, но едва ли е могъл да ги нагази конашкото заптие, от страх да не стане жертва на техните дебели шишанета.
Но за бебровските алъш-веришчии, този сух океан бил до колене. Не само, че те са могли да продават безпрепятствено по тия места своята суха пъстарма, сапун и оцет, но са били приемани даже и с извесно гостолюбие. Щом практическият бебровчанин се подаде в селото, ето че децата се събират наоколо му и почват да го дърпат за потурите, а той плува между тех. Не влезъл още в селото, и почва да вика, колкото му е силата:
- Ха оцет, ха! Хубав и нескин! Котките кихат, от дето мина и пр.
А пък рибицата, която той купил на ореховския пазар, и която вече заприличала на замръзнали трески, никак не му пречи да се провиква, че "жива мърдала из чувалите, му".
Всички тия смешни окачествявания привличат по плетищата и забулените кадъни, които започват да се разговарят с нашия бебровчанин, който е за тех единственото странно лице, дошло по-издалеч. С един кон стокица, която изцяло чини не повече от стотина-двеста гроша, практичният човек обикаля цела източна България, и четири месеца не може да свърши изпродаването й.
Вещи хора разказват, че буренцата с оцета извътре били разпределени като машина. На едно буренце има по няколко чепа, от които текат различни сортове оцет, т. е., един същински, други по-долен, а трети само червена вода. Според лицето - и стоката се продава. Ако купувачът е некои зъбест ага, то разбира се, ще се отвори първия чеп, защото в противен случай ще играе свети Никола; а ако е некоя стара баба, или ковачът циганин, то дава му се от другите сортове. Така също се продава и другата стока. На коня виси кожен тъгарчук, в който се намират неколко малки кантарчета, чиито топузчета едва ли достигат големината на една обикновена ябълка. Значението на тия кантарчета е такова, че те могат да направят половин ока сапун - на три четвърти драма и т. н.
Когато бебровският търговец, както ги наричат обикновено турците, кундиса на общата одая, стовари своите бурета и чувалчета и си върже коня, селските аги, на които той знае имената, не закъсняват да дойдат при него, първо, за да си напазарят нещо по-ефтино, и второ - да го подразнят с неговото християнство, а особено, че младите булки ходели да си откупуват греховете при поповете (изповеданието); да го поразпитат нещо за ходът на общата политика и пр. На всички тия въпроси те са сигурни, че ще намерят удовлетворителен и много по-прем отговор, отколкото в политическия отдел на кой да е вестник.
- Да не би да носиш в буретата си ракия, или да си ял свинско? - питат най-иапред агите и се заканват на госта си. - Кожата ти одираме в такъв случай, - прибавят те.
- Да ме простите, алар, макар и да нося калпак на главата си, аз почитам мюсюлманството не по-малко от вас, - отговаря той, и след това започват вече разискванията по политиката.
- Скоро ще требва да се стегаме за мухарабе, - казва важно той и изпуска една въздишка, за да привлече по-големо внимание от страна на простодушните турци, които го зяпат в устата.
- Дай, боже! Ами с кого ще имаме бой, бе Иване? - питат любопитните.
Слушайте сега бебровска дипломация.
- Известно ви е, алар, че нашият падишах - баща, който е единствен на света с титлата падишах, а другите са само кралйове, за да засвидетелствува своето могъщество, наредил, щото всека година поменатите седем кралйове да му изпращат по едно момиче за харема, освен другите подаръци, - говори Иван, като че чете по книга. - Не щете ли, тая година един от тия крале, а именно ингилишкият, отказал да прати своето момиче.
- Бре, че как е посмеял пезевенгинът? - извикват в един глас всички присътствуващи в изблик на национална гордост.
- Ето в какво се състои работата, - продължава Иван. - Наместо какво и да е момиче, падишахът ни баща поискал самата ингилишка царица за харема си, а тя се противи. "Или кралицата, или петнайсет гемии с чисто злато," казал падишахът и обърнал топовете, Иван пустне мухата, па замълчи и остава време на агите да разсъждават върху могъществото на султана - на тоя и на оная свет.
- Има и друга новина, - подхваща той. - Слушали ли сте вие за големия топ, който се намира в Чанак-кале, и който е останал там хеее, от джин - евис (т. е. от времето на генуезците). Една заран в петък караулът забелязъл, че поменатият топ плаче бангър-бангър, като дете. Съобщил той за това страшно чудо на коласа, но тоя последният го изгонил, защото говорел уж глупости. Отива при ходжата, и тоя направя същото. А топът - плаче ли, плаче. Най-после работата станала явна - потреперела от страх целата казарма. Три дни и три нощи правили молитва, и ходжата не престанал да вика на джамията, а сълзите на топа не арнисват. Изпратили хабер до Стамбул и по други места, събрали се множество улими, паши и дервиши, а топът продължава да пролива сълзи. Започнали да го питат що му е зорът:
- Да не се е разсърдил Аллахът и неговият пророк, задето мюсулманите захванаха да пият ракия и да не почитат рамазанът? - питали едни.
- Да не сме прегрешили, за дето облекохме панталони и дадохме на сърбите калетата? - питат втори, а сълзите стават все по-изобилни, и никакъв отговор нема. Най-после пристигнала една жена вдовица, родом от Измир, която била ходила девет пъти на хаджилък, и която била праведна мюсюлманка:
- Да не искаш да правиш бой съ московците? - попитала тая праведна жена. От един път сълзите на топа секнали, и той сам потръгнал към северната страна, т. е., на където живее московеца.
- И така вие виждате, че с двама кралйове има да се бие султанът, - потвърждава от себе си умният бебровчанин, а агите гледат в лицето му ако не един истински свой приятел, то поне един добър гяурджик, когото са длъжни да защищават.
Ето защото редко има гроб от бебровчанин *){ От това правило се изключва годината 1877, изколването на мнозина бебровчани на Демир капия, когато се връщаха от жетва. }, ето защо те са пътували безопасно и в най-кьоравите места, на турската империя. Най-опасни конкуренти на бебровчани са били върбишките терзии и джумалийските базиргяни, които така също са всемирни по турския свет, а освен това знаят по-добре турския език, па в лъжите не падат по-долу.
Бебровчани са се месили и в по-големи работи, които по своето естество немаха нищо общо с техните оцетени бурета. Така, например, съдбите на еленския мюрдюрин и на търновския кадия много пъти са се решавали под върбите, които са на края на славното некога Беброво. Като дохождал некой нов кадия, бебровчани горели от любопитство да се научат - като колко пари чини неговата бела чалма. Казах, морето за тия хора е до колене. Изпращат двама души свои съотечественици пред новия кадия, уж че имат некоя давия помежду си, а в същност, само да им се представи възможност да оценят чалмата му. Кадията, който ни най-малко не подозира в що се състои работата, започва да излага своето учение, а двамата депутати гълтат ли гълтат всека негова дума.
След два дни вече в цело Беброво знаят с какъв човек ще имат работа. По този начин Беброво е могло в турско време да проживее, заобиколено от всекъде с турски села. Който иска добре да изучи турците, нека вземе пред себе си некой бебровчанин, па да го слуша само.
Требва да ви кажа и това, че бебровчани не са лишени от славни мъже от своя селска гордост (те никой път не казват на Беброво село, а градец, на пук на еленските ефендета). Тази техна гордост са Молловците, които са една от най-големит и прочути фамилии в селото им, и според тех - най-учените. Никой бебровчанин нема да ви заговори така просто, дердето не смеси в разговора си различни пословици, поговорки, нещо от Светото писание и пр.