Захари Стоянов

II

Когато братята хъшове от Ромъния се срещнали с братята народни от Свищов, то естествено, че редостта била неописуема. Първите се радвали, че техното трудно дело намерило обожатели и в Турция, и че от първия още град им дошла помощ, а вторите-благоговеели с сълзи на очи пред байрака и целували калпаците на дружината. С една реч, братските чувства се изливали взаимно, турският ятаган бил временно забравен; чувствата тържествували над здравия разум. Общите поздравления "да живей", "да пукнат душманите ни", "честито", "напред" и пр. излизали твърде евтино из устата на всекиго. Аз вервам, че ако на това место, в тази малка горица Мазуля, би присътствувал и най-безбожният фаисчия, то и негова милост би се въодушевил от вида на 30-40 млади момчета, всичките възхитени и все за една идея събрани около своя мустакат войвода, който се подпиралъ важно на своята иглена пушка.

Това временно, въодушевление на нашите момчета не закъснело да тури в практика своите патриотически настроения. Там наблизо три-четири турчета биволарчета пасели своите караманести биволи. Когато се пукнала пролетната зора и околните предмети захванали да се виждат в своята естествена голота, биволарчетата били съгледани от нашите наострени хъшове. Спогледали се те един други, стиснали чирените на своите сабли и ножове, скръцнали с зъби и поискали мнението на войводата - не се ли съгласява той да се направи начало, т. е. да се причестят момчетата с поганска кръв. Разбира се, че Тотю войвода, който отдавна не бил виждал червена кръвчица, махнал с ръка на подчинените си. Биволарчетата, от които двете били турчета, а двете - черкезчета, на часа били заклани от нашите. Според разказът на Г. Катранова, като мотив на това безцелно убийство послужило следното обстоятелство:

Тотю войвода изпратил едно от своите момчета до Свищов да обади нещо на Юрдан Гергицов. Турчетата хванали младото хъшче, и понеже било хубаво поискали да го употребят по техному. Турчетата били хванати. В това време при дружината дошли свищовските патриоти Янко Ванков, Панталей Вълнев и др., които турчетата познали. По тая причина, явявала се опасност, ако се остават тия турчета живи. Когато те закачили младото хъшче, те го мислели, че е от с. Царюво, понеже било преоблечено в селски дрехи. Според разказите на мнозина очевидци, закланите били само две черкезчета, а турчета немало.

След това произшествие, неколко души от свищовските момчета, които били излезли само да се порадват на юнаците, здрависали се с тия последните и опънали пътя за Свищов. Четата развела знамето си и хванала пътя за Балкана. Тотю войвода, който не бил пророк да предвижда, че неговите двайсетина души другари ще направят епоха на балканския полуостров, не се погрижил да вземе повече предпазни мерки. Той си карал по хайдушки, както едно време, когато турските каймаками не правеха разлика между христянските и българските бабаити, т. е., че преди да потегли потерята да преследва разбойниците, най-напред ще проводят заптии, за да известят предводителя на тия последните, към коя страна да бега.

Дружината влезла спокойно в с. Лъжени, яла и пила и пак продължила нататък за към Стара Планина. Отъ това село некой си бакалин на Име Ангел Петров, надпреварил своите съселяни в готовността си да спомогне според силите си на народните хора. Той приготвил каквото можал едно друго за ядене на четата, което и го предал също така по един кавалерски начин.

От С. Лъжене, нашата четица стигнала в с. Бутово. Спрела се пред селския дукян, и един гърлест хъш извикал да дойде кехаята. Тоя последният не закъснел да се яви с един чаушин. Тук дружината се показала за царски хора, а войводата минал за кърсердарин или царски бомбашир. Както е знайно, по нова време Турция беше в апогея на своя европейзъм. Различни авантюристи - Садък пашовци и пр., беха образували казашки и улански полкове с поляшки шапки, с калпаци и пр., които обикаляха из българските села да се хрантутят и да краднат де що им попадне. Следователно, да не се вижда чудно на читателите, че бутовският чаушин и селяните въобще не могли да направят разлика между царските хора и хъшовете.

Кехаята и чаушинът разпоредили да им се даде конак в три къщи една до друга. Когато вече четниците си починали, повикали при себе си чорбаджиите и още веднаж ги уверили, че са царски хора, излезли да дирят разбойници. Войводата в това време се мъчел да представи същински бюлюкбашия. В селото те пристигнали в три часа през нощта (турско време). След това дали заповед да им донесат 5-6 ягнета, които заклали, одрали, сварили в голяма харания и натъпкали месото в хъшавските си улии, като заплатили твърде богато за всички сторени разноски.

Същата нощ те оставили с. Бутово, без да легнат да спят, и хванали пътя за Балкана. На заранта осъмнали близо около село Върбовка, гдето, както е известно, не съществува никаква гора за хора като Тотювата дружина. Требва да се забележи и това, че Тотю е гледал съвсем хладнокръвно и немарливо на своята мисия, както казах вече по-горе. От него зависило да избегне осъмването при с. Върбовка, могъл е той да стигне по-бърже полите на Балкана, но не взел с време нужните мерки.

И сега той бил принуден да потърси защита в местните ракиталци, докато се мръкне. Щом започнало да се разсъмва, дружината навлезла в горичката, наречена Пустия. И в това опасно место нашите приятели ми били строго предпазливи. Надвечер един от дружината, на когото гърлото, изглежда, било прегорело за вода, слезъл на ближната река да се напие и да си напълни матарата. Ден пролетен, ден работен: полето било пълно с хора - българи и турци. Един от тия последните съзрел нашия ожъднелъ хъш. Неговото предпазливо озъртане надолу-нагоре, неговите странни дрехи, и най-после оръжието му и завръщането му в споменатата горица, накарали турчина да си прехапе попукатата устна. Като стрела се завтекъл той в селото Върбовка с изплезен език, да съобщи за своето важно откритие. Самия му външен изглед, т. е., потта на челото му и разсуканият му шал, по крайщата на който имало за една пещ тръне и бодили, разбудил агите.

- Ставайте, комшулар! Гората е пълна с московци и карагяур черногорци! - казал той и се заклел неколко пъти, за уверение, в името на пророка.

- Аз да ги кажа три хиляди, а вие ги кажете - десет - пак нема да сбъркате, - прибавил той.